Къде отидоха площадите на социализма

Площадът на републиката в Белград Снимка: Alamy

В периода между 1917 и 1991 г. в СССР и държавите в орбитата на червената империя няма частна собственост. Половин Европа остава без предприемачи и бизнесмени. Значи ли това обаче, че публичните пространства в региона са били изграждани по различен начин? Един анализ на Оуен Хатърли за британския The Guardian. Array

На пръв поглед изглежда, че резултатът от всичко това са огромни булеварди за танкове, ветровити площади с големи статуи и отворени пространства между тонове бетон – отчуждаващи, нечовешки и авторитарни. Въпреки това, погледнати отблизо, отворените пространства тук са също толкова сложни, като тези в Западна Европа.

Може би също толкова важен, колкото терорът на сталинизма от 30-те до 50-те години на миналия век, е фактът, че по-голямата част от региона е бил предимно селски преди това. Активистът Куба Жредер, израснал в полския град Гданск през 80-те, подчертава, че Полша е урбанизирана и индустриализирана от комунистите, които са контролирали обществения живот и са ограничавали правото на политическо изразяване.

Въпреки това, публичните пространства, които те изграждат, не винаги отразяват тези ограничения. Вижте „Крешчатик“ в центъра на Киев – историческа улица, разширена и преобразена в огромен сталинистки булевард след 1945 г.

За архитекта и фотограф Олександър Бурлака именно това е най-успешното и популярно публично място в Киев. Макар булевардът да е кичозен каньон от керамика, през уикенда там се струпват хиляди граждани, тъй като се превръща в пешеходна зона.

През 80-те години площадът е изграден така, че да свързва стари къщи от XIX век и зеления парк „Днепър“, създавайки внезапен преход от оживена улица към отворена панорама. Така мястото се превръща в любимо за жителите и гостите на Киев, независимо от произхода си.

Ако разгледате големите главни площади и улици на Варшава, Гданск, Талин, Белград и Киев, няма как да не забележите хаоса от реклами, разруха и нови строежи, вмъкнати в пролуките на бившите отворени пространства. Според Дубравка Секулич, който пише научни разработки за ефектите на приватизацията в Белград, развитието на града в постсоциалистическия му период е плод на спекулативния капитализъм в страната.

На въпрос къде се намират най-уникалните и добре използвани пространства в градовете им, архитекти и активисти често отговарят, че те са в жилищните квартали, а не в центъра.

Олександър Бурлака твърди, че най-ценното в комунистическите градски пространства е „наивната, но ясна урбанистична логика за свобода, вместо свръхрегулация“. Като пример той посочва киевския квартал „Русанивка“, където стандартните панелни блокове от 70-те са комбинирани с канали и насипи и паркове. Въпреки че фонтаните там са изпочупени преди години, кварталът остава място за разходки, пикник и барбекю дори през зимата.

Според Дубравка Секулич, национализацията прави всичко това възможно. „Зад нея стои идеята, че пространството е ресурс, който трябва да носи равенство, а не да бъде средство за генериране на печалба“, обяснява архитектът. Примери в Белград са големите дворове, кафенета и училища, изградени около жилищния квартал „Нови Белград“.

„Всеки път, когато посещавам блоковете 21 и 23, се удивлявам колко добре са изградени отворените пространства около тях -, или инфраструктурата край река Сава близо до блок 45“, казва той. Тези големи пространства около евтините жилищни райони обикновено са цел за проектите за развитие на градската среда и се смятат за безполезни за инвеститорите.

Едно от уникалните неща тук е рязката промяна от държавна към частна собственост. Според словашкият урбанист Марош Криви, вълната на приватизация и рестутиция на земя и собственост са били също толкова важни през 90-те, колкото и национализацията през 40-те години.

Естонската столица Талин например е трябвало да изгради социални жилища, за да послони стотиците разселени при реституцията. Преди 1991 г. всички жилища в града са били смятани за социални.

Ефектите от приватизацията и реституцията варират в различните градове, дори в рамките на една държава. „Земя и жилища се реституират в огромни мащаби и се връщат на бивши собственици, или хора, сдобили се с актове за собственост по съмнителен начин. Публичните пространства се свиват, хората се местят, училища и детски градини се затварят. От добре планиран град, Варшава се превърна в капиталистическа площадка за игра“, казва Жредер.

Криви обаче не смята, че западните и източните градове са толкова различни, колкото смятат повечето хора. Според него доколко едно публично пространство е изградено успешно или не се решава само от хората.

Той дава пример с пазарите „Телискиви“ и „Балти Джам“ в Талин. Първият е доказателство за това, че бившите индустриални райони могат да се възстановят и използват дори за културни цели и е посещаван основно от представители на средната класа и чужденци.

Вторият е типичния открит пазар, където стоките са струпани на купчини, а не внимателно аранжирани, но са по-евтини от тези в супермаркета. Клиенти на пазара са основно хората с по-ниски доходи и руското малцинство.

Подобни контрасти могат да се намерят почти навсякъде, също като устойчивите градски пространства. За Жредер вълната протести срещу новото авторитарно правителство на Полша доказват, че идеята за деполитизиране на публичните пространства в постсоциалистическа Европа се изменя.

Вместо да бъдат зони за потребление или логистични коридори, площадите в Полша са трансформирани в арени на политическа съпротива и мобилизация. Тук подобни неща не са виждани от най-малко 10 години, ако не и от революцията на „Солидарност“ в края на 80-те.

Но в съседна Украйна Майданът се превърна в арена на битки.
А в София площад „Независимост“ стана люлка на #ДАНСwithme.