Беглецът-меценат

Илко Минев

Софийският университет не е от институциите, разглезени от много дарения. Затова, когато наш емигрант от Бразилия предлага да го подпомогне с немалка сума, всички са изумени. Днес Илко Минев вече е редовен, както се е е казвало навремето, спомоществовател на Алма матер, а книгите му, написани в Бразилия, вече са преведени на български. Историята на беглеца – меценат разказва Нина Никодимова. Array

Беглец от България по време на Пражката пролет, бразилски магнат, автор на романи, почетен консул на Холандия в Бразилия, авантюрист, издирван с хеликоптери над Амазонка, меценат на един университет и на едно индианско племе. Това са част от превъплъщенията на Илко Минев, които сами по себе си могат да бъдат описани в роман.

Илко Минев със съпругата и дъщеря си

Самият Илко е написал два, но все още не е успял да разкаже всичко. Например за индианското племе, което той и семейството му започват да спонсорират почти на шега, за да направят един от туземците шампион на Олимпийските игри. Местните са необикновено сръчни с лъка и стрелата, но трудно се откъсват от дома си.

На един турнир на 5000 километра разстояние 14-годишен състезател се разплакал за мама. Миневи уредили жената да прелети цялото това разстояние, за да убеди момчето си да стреля. И улучило, разказва Минев.

Той заминава от България в разгара на Пражката пролет, след като бива привикан на разпит за свой състудент и приятел, известния по-късно журналист – Жерминал Чивиков. Преди милицията да потропа на прага му, Минев дори и не подозира, че приятелят му организира нелегална група, която разпространява памфлети срещу режима.

Бързо разбира обаче, че не му вярват. И решава да отпътува – просто защото е убеден, че остане ли тук, ще го прекършат. Съдбата му се усмихва – по това време бива изпратен на кратко обучение в тогавашната ГДР. На връщане Минев слиза в Белград и отпрашва към Брюксел. Следва там известно време, когато решава, че трябва да отиде на място, където не всичко вече е построено и улегнало, затова хоризонтът е по-широк. Негови близки го канят в Бразилия, където по това време се очаква икономически бум. И Минев заминава.

Междувременно близките му плащат цената на това да бъдат роднини на избягал от „прекрасния“ социалистически строй – брат му бива уволнен, а семейството трябва да погаси разноските за обучението на Илко в университета, въпреки че те са символични. Слагат му печат „невъзвращенец“ – и след това му струва доста, за да успее да се върне в България.

Смята, че ако бе останал и завършил немска филология, каквато учел тогава, вероятно щеше да стане писател. Емигрантският живот обаче не оставя много време за творчество. Илко започва да си изкарва хляба и го прави доста успешно – скоро започва собствен бизнес в Манаус и едновременно с това се запознава с красавицата Нора. Съвсем скоро е неин съпруг и част от семейния бизнес, от който се оттегли неотдавна.

Първоначално внася техника от Япония, а после се ориентира към холандския гигант „Филипс“. Именно това е причината за известно време да е почетен консул на Холандия в щата, в който живее. И дори да се забърка в международен „скандал“, след като по време на екскурзия в джунглата се изгубва заедно със семейството си и се налага да бъде издирван с хеликоптери. Медиите случайно научават, че Илко е консул на Холандия, и така новината бързо става международна.

„Издирваха ни няколко дни“, спомня си Минев. Това става по време на експедиция с кану, в което се натоварват пет души без никакъв опит и тръгват да откриват нови територии. Реката обаче се оказва прекалено бърза за очакванията на новаците и скоро те се озовават на по-девствена територия, отколкото очакват, при това неподготвени нито с храна, нито с вода.

Секат 50-метрови дървета, за да подадат димни сигнали, но поради гъстата растителност димът е забелязан едва на втория ден. В крайна сметка успяват да ги открият и всичко завършва благополучно.

След Десети ноември Илко получава амнистия и дори прави опити да търгува с България, преди да разбере, че липсата на качество може да му излезе доста солено. Продава пишещи машини „Марица“, на които обаче се налага да сменя клавиатурите, защото се оказало, че тези на производителя са доста неравни.

Преди няколко години за първи път Минев решава да смени попрището и да се пробва в писането. Издава книгата си „Преди да замлъкна“, която е предимно биографична, а след това опитва перото си в изцяло художествения жанр с „Дъщерята на реките“. Тя е за истинските златотърсачи по Амазонка, след които

Минев и сам е живял. „По едно време продавах мотори на много от хората, които искаха да си опитат късмета в търсене на злато. И един ден реших да отида и сам да видя каква е тази страст, която надделява над всичко“. Досущ като истинските златотърсачи, открил сред хората там и калта, и златото на света – стойностни хора, които не загубват себе си и достойнството си и в най-лютата битка за злато. Един от тях дори бил направил библиотека там, за да ограмотява златотърсачите. След време от това се ражда роман – написан на португалски, защото, както самият Минев признава, българският му напоследък е леко ръждясал от неупотреба. Въпреки че го школува при завръщанията си у нас.

Именно по време на едно от тях решава да финансира Софийския университет, воден от примера на сина си, който редовно прави дарения за своята американска Алма матер. Така Факултетът по класически филологии на СУ неочаквано се сдоби с обновена библиотека, а Илко – със своя обетована земя. За да има къде да се връща.