Приятелите на Кобзон - и неправилната музика

Приятелите на Кобзон – и неправилната музика

„Тази вечер сред нас е един мой приятел – Александър Симов. Той се бори за вашето доверие на тези избори. Като народен представител знам колко е важно да бъдат избирани компетентни личности. Подкрепете моя приятел Сашо!“ – призова най-известният руски баритон Йосиф Кобзон по време на концерта си в Пловдив, съобщиха от пресцентъра на БСП.

Това е всъщност платено съобщение. Част от предизборната кампания на БСП – част от Партията на европейските социалисти, за европейски парламент. Може би Станишев ще покани Кобзон да попее на Мартин Шулц, кандидатът на ПЕС за председател на Европейската комисия?

В „чест“ на приятелите на Кобзон в България, които с радост получават подкрепата му, публикуваме (със съкращения) един коментар на журналиста от известния руски сайт Slon.ru Александър Баунов.

Марк Нопфлър от Dire Straits отказа да посети Москва по политически причини. Коментарът на Йосиф Кобзон беше: „Да върви, където си иска. Кой изобщо е той…“
Минали са 25, 30, 35 години, а Кобзон продължава да е по-важен от Нопфлър, Морисън, Макартни, Борис Гребеншчиков.

Как беше устроен животът преди 30 години? Навсякъде беше Кобзон. Това беше светът и от него нямаше къде да се избяга – но това не беше нашият свят. Имахме наш собствен свят – и в него свои ценности. Там бяха The Beatles, хард рок, Фреди Меркюри, Борис Гребенщиков , Pink Floyd , ДДТ, The Doors, Сева Новгородцев… Този свят растеше и се изпълваше с нови имена.

Към този свят не можеше да се присъедини само Кобзон, който включваше в себе си Лещенко, Зикин, Толкунов и всички военни, пионерски и народни хорове на света.

Защото единият свят беше истински, а другият фалшив. Единият беше свободен, другият на каишка, единият беше сив, другият цветен. Единият живееше, движеше се и дишаше, другият представяше всичко това за неестествено и изискваше и ние да мислим така.

Не защото условно големият Кобзон е всички лоши певци накуп. Навярно, на своето си място те всички са били добри, а като хора – може би и най-добрите хора на света.

Тяхната беда беше в това, че бяха не само на своето, но и на всички възможни места едновременно, свои и чужди. За нас те бяха тъмнината, която изпълваше цялото пространство, за да не се измъкне навън нищо от настоящия ни свя. Цимент вместо въздух. Статуи с вдигната ръка, които искаха да поставят вместо живи хора: да вървят вашите Нопфлър, Ленън, Боб Марли, Гребенщиков, Цой по дяволите. Кои са те изобщо. Ние сме професионалисти, минали сме през художествените съвети, пеем песни на членове на Съюза на композиторите по текстове на членове на Съюза на писателите…

Ние не сме се и надявали, че нашият свят ще излезе наяве, ще говорят за него открито, ще го покажат по телевизора. Ясно беше, че няма да го пуснат и няма да по покажат. Ние бяхме готови да потърпим. Главното е да не ни сломят и пречупят. Главното е да издържим до времето, когато ние ще значим нещо.

Все пак, мислехме си ние, всичко е така, защото Те сега там си решават. Тези, които слушат Кобзон. Те са главните. Но не може така да е винаги. Ще дойде нашето време.

Ние растем – и ще пораснем. И вече ние ще решаваме какво да се показва, и какво – не. И ще покажем нашия свят. И тогава нашият свят – цветен, честен, смел, истински – ще излезе от подземието и ще заеме мястото, което му се полага. Всички ще научат, че Лещенко – това е смешно, а Ленън, Меркюри – прекрасно. Няма да сме като днешните възрастни. Децата ще пускат телевизора и ще виждат „Бийтълс“ и „Пинк Флойд“.

И животът ще е съвсем друг. Ще живеем по друг начин, по-добре, по-честно, по-смело. Та нали цялата работа е в това, че те – които сега решават – слушат неправилната музика. Неистинска, фалшива, подбрана от художествените съвети. Членове на съюзи по стихове на други членове на съюзи. Затова и цари такава посредственост, тъга и лъжа…

И ние пораснахме… А нашата музика, която мислехме, че ще звучи отвсякъде и ще направи невъзможен фалшивия живот, така и не звучи. Както и преди, е в записите вкъщи, в нощния ефир, в някакви специални места, полузабранени. Ние все още я слушаме някъде скрити, все едно, че сме тийнейджъри, които се крият от комсомолските секретари.

Ние надраснахме онези, които не ни даваха да слушаме, да гледаме, да четем – и все така останахме в положението на деца, които ги управляват някакви други нови възрастни. И тези други нови възрастни отново слушат Кобзон.

Пораснахме, но къде е страната, в която, както си обещахме, Кобзон няма да е по-голям от Нопфлър и Ленън?