Числото на Касандра е 196

Преди повече от седем месеца едно смело момиче от Кънектикът поема към Южна Америка, за да започне от там най-дългото пътешествие в живота си. „Експедиция 196“ е мечта, но и смела мисия за 27-годишната Касандра де Пекол. Тя завършва „Туризъм“ в колеж в Калифорния, но вместо това как да управлява хотели, научава друго – че всичко, което иска, е да види света и да оставя след себе си добрини.

Още по темата:

Каси е природозащитник, любител на животните, отдаден кулинар и професионален състезател по Крав Мага – древно еврейско бойно изкуство за самозащита. Тези нейни интереси и таланти – и най-вече безстрашното й сърце, я хвърлят в изпитанието, наречено „обиколка на всички 196 суверенни държави по света“. Ако успее да я направи за по-малко от три години, Каси ще се запише в Книгата на Гинес като най-младия човек, пропътувал всички страни по света. По време на интервюто ни тя пътува в малък бус през джунглите на Хондурас – до финала остават още 121.

Опиши един обикновен твой ден, преди да тръгнеш на „Експедиция 196“?

За съжаление, нямах такива. Разбрах, че ако искам това пътуване да се случи, ще се наложи да дам всичко от себе си, да вложа труд и упоритост. Ако не ми се получеше преди самата експедиция, щеше да значи, че няма да успея и с нея.

Как убеди сама себе си, че трябва да оставиш всичко настрана и просто да се втурнеш по света? Какво те накара да го направиш?

Страхът е това, което определя много от най-важните решения в моя живот. Ако ме е страх от нещо – със сигурност знам, че трябва да тръгна към него. Например винаги ме е било страх от смъртта, но наскоро наистина осъзнах, че тя е неизбежна, сякаш я разбрах. И именно заради това избирам да живея живота си по необикновен начин, да мога да променя неща, макар и дребни, но да оставя някакво наследство след себе си.

Нямаш ли и ти, както много твои сънародници, „американска мечта“?

Преди имах, признавам си, но осъзнах, че мисълта за подобно бъдеще ми носи само усещане за непълноценност. Виждах се с някого до себе си на двайсет и пет, женена за него на двайсет и осем, с деца на трийсет и мултимилионна работа – за да мога да си позволя целия този живот. Имаше момент, в който опитах да тръгна по този път и разбрах, че мечтая за точно обратното – свобода. По пътя си срещам хора, които имат същата мечта като мен – да бъдат далече от нормите, и така бавно градя кариерата си на човек с мисия, който не е задължително обвързан с клишето за успех.

Америка е страната на кредитите и дълговете цял живот. Ти как се справяш с тях и не ти ли спря това да тръгнеш на път?

Още имам студентски кредит, остава ми да изплатя около 30 000 долара. Не е много забавно. Но също така това не е и оправдание да не изживея мечтата си. След колежа тръгнах да обикалям различни страни с две хиляди долара в джоба, които бях спестила от гледане на деца и от работата си като спасителка на плажа.

Когато се върнах от пътешествието си, ме изненада много мило писмо, в което се казваше, че дължа пари, много пари. Но ако ме питаш сега – никога не бих заменила тези години на път за работа, която мразех, но която трябваше да върша, за да си плащам задълженията. На тоя етап съм на мнение, че дългове и заеми винаги ще има, но животът не е безкраен. Така че трябва да се възползваме от младостта си и от доброто здраве, което ни е подарък, и да изследваме света. Независимо от материалните ни дългове. По-важен е дългът да живееш пълноценно.

Каква, всъщност, е мисията ти с „Експедиция 196“? Каква е целта ти?

Моята идея е да посетя всички 196 държави в света, като популяризирам устойчивия туризъм – нещо като „идвам с мир“ (смее се). Искам да успея да предам от знанията си на младите хора в страните от третия свят – има много от тях, които учат туризъм и, както мен – целят да направят държавата си едно по-добро място. Искам поколенията след нас да наследят един по-мирен, по-спокоен и приятелски настроен свят, който е на всички, в който няма войни. И е достъпен да бъде пропътуван – стига да искаш.

Аз самата се опитвам да създавам инициативи за мир, да показвам на хората добрата страна на пътуването, на екологичния туризъм, на приемствеността. А, иначе, понеже съм състезателна личност – си казах, че трябва да си намеря по-конкретна мотивация и реших, че ще пътувам за световен рекорд – дано стана най-бързата жена, пропътувала всички суверенни държави. Ако това се случи, ще бъда и най-младата жена в света, направила това. Но в края на всеки ден, когато си легна и си мисля за всичко, което ми се случва – рекордът не ми е никак важен, както например е мисията ми на пътуващ посланик на мира.

На какво те учи това пътуване?

Да се центрирам и надмогвам стреса, и да не съдя другите – това са неща, в които постоянно се опитвам да съм по-добра. Тези седем месеца, откакто пътувам, ме направих по-зряла за неща, за които преди дори не съм мислила. Отначало ми беше много трудно – не бях свикнала на огромното напрежение да пътувам на далечни разстояния за кратко време.

Много хора ме обвиняваха, че съм луда, заради избора си да зарежа всичко и да пътувам, имах чувството, че съм наблюдавана и осъждана от всички. Минах и през много промени в лични връзки, приятелства… Но, поглеждайки назад, виждам колко по-самоуверена съм сега, чувствам се сигурна в посоката, в която съм поела и в приятелите, които останаха до мен, макар и отдалече. Това ме кара да успявам и в проектите, с които съм се заела.

Като посланик на доброто и мира в „Експедиция 196“, за мен е основно да остана с чисто сърце към хората, които срещам, да не ги съдя, да ги приемам, каквито са.

Кои са най-необикновените места, които видя досега?

Всяка една държава, в която съм била в живота си – досега са около осемдесет – има специален дух. Ако ме питаш за най-необикновените места – бих посочила страни, за които сигурно много хора дори не са чували или ако са – смятат, че са опасни и не е хубаво да се ходи там. Бих избрала места, различни от Италия или Швейцария, например. Такива за мен са островът Вануату, близо до Австралия, Тунис, Колумбия, Ел Салвадор, Доминиканската република, Египет, Украйна.

Засега най-хубавото място, на което съм била, е Турция – невероятен свят, Перу нареждам на второ място… (смее се).

Минала си и през България. Какво помниш от нашата страна?

Честно казано, не успях много да разгледам столицата София. Не съм градски тип човек и когато е възможно, се опитвам да минавам през по-малки места. Та, затова си избрах Велико Търново – сравнително голям град, но не столицата, в сърцето на страната. Хората там бяха много мили, ще запомня реката – Янтра, и изумителната архитектура. И храната беше невероятно вкусна. Много харесах България и искам да се върна пак – тогава ще отида до Розовата долина. Хората бяха нещото, което ми направи впечатление – усмихнати и естествени.

Разкажи за най-запомнящите се моменти от пътуването ти досега?

Най-силен адреналин изпитах, когато летях на една малка „Чесна“ без врати над островите Рок в Палау и половината висях отвън, защото се опитвах да снимам (смее се). Ако говорим за лично преживяване, определено е възможността да предподавам на деца в начално училище в Никарагуа, да чета книжки на мъничета в Мексико. За мен беше много силна и срещата с малолетни момичета, които бяха изнасилени и имаха бебета… това се случи в един център за грижа на тийнейджъри, станали жертви на насилие. Най-младата майка, която видях там, беше на 11 и имаше дете на 4 месеца.

На мен самата ми случи да бъда жертва на брутално насилие, когато бях на 18. И сега за пръв път видях този свят и извън себе си, разбрах какви са последствията от едно такова нещо в живота на млади момичета в страните от Третия свят. Никога няма да забравя какво видях там и как се почувствах. Друга запомняща се – и не много приятна – случка беше, когато ме задържаха на летището в Гренада. Държаха ме часове, докато тестваха витамините ми за наличие на кокаин.

Но това не беше нищо в сравнение с една друга случка, която сама си сътворих. Бях направила грешна резервация за хотел в Хелзинки, пристигнах там в 23 часа вечерта, за да установя, че всички стаи под $300 – където и да е в града – бяха заети. Вярна на приключенския си дух, реших, че ще спя в чувала си в една близка гора – никак не добро решение, предвид факта, че беше 30 декември, а температурата – под нулата. В 2 часа през нощта изпитах панически ужас в крайна сметка похарчих 300 долара – пари, с които мога да живея един месец на място като Никарагуа, например.

Какви са шансовете да се влюбиш в някой екзотичен островитянин и да заживееш на плажа?

Честно казано – малки, да не кажа никакви. На този етап да намеря любовта и да направя кариера са неща, които са назад в списъка ми с приоритети. Отдала съм се на мисията си и на себе си, на израстването си като независимо човешко същество. Та, за това може би – не допускам никакви красавци наоколо. И по-скоро ще видя бездомна котка на улицата, която ще си я занеса вкъщи, отколкото да срещна някой мъж… Ха-ха.

Планираш ли да се върнеш завинаги в Америка или би живяла и някъде другаде по света?

О, да, ще се върна. Лос Анджелис е моят дом, както и Кънектикът. Семейството ми и кучетата ми са двете причини, заради които ще заживея пак на едно място, след като експедицията завърши. Ако ги нямаше тях, може би щях да живея на различни места и да пътувам до края на живота си. Но корените ми са в Америка.

Какви са плановете ти, когато Експедицията приключи?

Моята работа е „създател и организатор на Експедиция 196“. Сега снимам филм, който също планирам и да продуцирам сама. Когато се върна у дома, ще си наема за няколко месеца бунгало някъде в Британска Колумбия и ще организирам всичко по световния рекорд. Надявам се да успея с него. Със сигурност ще имам нужда да осмисля всичко, което съм видяла и преживяла. И след това – е, надявам се да имам възможността да продължа да обучавам деца, да изнасявам речи, свързани с туризма. И да уча. Учиш винаги и във всяка ситуация. Следващият проект, който замислям, отново е свързан с пътуване, но ще наблегна повече на хуманитарната част от общуването с други култури.