Здравната карта - или здравеопазване на карта след 1 април

Здравната карта – или здравеопазване на карта след 1 април

Разговорът за здравната карта до момента се сведе до преброяване на специалисти и легла. Което е нормално, тъй като документът даде повод за анализи на стотици детайли и дефекти в системата – анализи, за които обаче ще трябва време. Един анализ на Надежда Цекулова.

Array

Въпреки стресиращите цифри за недостиг на лични лекари и специалисти, най-много шум се вдигна около въпроса ще се закриват ли болници или не.

Липсата на задълбочен диалог, на разбиране какво всъщност ще се прави и на желание нещата да се обяснят добре преди да бъдат направени, е част от проблема – както на Националната здравна карта, така и на реформата „Москов“ като цяло.

Изсипването на факти „с чувала“ създаде огромен шум. В крайна сметка обикновеният медиен потребител (и потенциален пациент) така и не разбра ще закрият ли общинската болница в града му след три месеца. Или ще променят дейността й. И ако е второто, той ще може ли да отиде там, когато вдигне температура? А ако не може, на кого да се обади? Защото джипито идва два пъти в месеца, а линейките – само за родилки.

В информационната мъгла спекулации прозвучаха и от двете страни. Противниците на промяната упорито твърдят, че Москов се опитва тихомълком да отърве системата от общинските и частните лечебници. Което не е абсолютна и неопровержима истина, поне ако се основаваме на записаното в документите. Не е абсолютна истина обаче (на същото основание) и твърдението на здравното министерство, че всъщност никой от договорните партньори на НЗОК няма да загуби договора си.

През последните 15 години броят на хоспитализациите у нас е нараснал двойно, нараснал е и броят на болниците. Интересният въпрос обаче тук не е „колко“, а „как“.

А отговорът е – „следвайки финансова и бизнес логика, а не нуждите на пациентите“. Фразата е в кавички, тъй като е цитат от министър Москов. С него той обясни защо през годините определени региони са останали с по една общинска лечебница, която се поддържа единствено заради електоралната псевдо-сигурност, че си „имаме болница“; обяснява също защо в големите градове има повече хирургии, кардиологии, ортопедии и АГ-клиники, отколкото брой пациенти за тях; защо липсват възможности за продължително лечение след тежки инциденти (хирургични и ортопедични операции, инфаркти и инсулти), палиативни грижи (възрастни, но и за деца) и рехабилитация. И отговаря недвусмислено по какъв начин са били формирани така наречените цени на така наречените клинични пътеки през последните 15 години.

На този фон здравната карта всъщност е крачка напред. Тя е аналитичен документ, който би трябвало да посочи дефектите и да начертае политиките за десет години напред. И този път – за разнообразие – тези политики да се формират около нуждите на пациентите.

Проблемът не е в аналитичната част на документа, а в придружаващите го законодателни промени, част от които – забележително – бяха гласувани още преди картата да бъде изготвена.

Промените в Закона за лечебните заведения от есента на 2015 година дават възможност на НЗОК да сключва договори за дадена медицинска дейност (тоест клинична пътека) с толкова договорни партньори, колкото са необходими според изчисленията в Националната здравна карта.

Дават възможност, също така, администрацията да разрешава (или не) разкриване на нови здравни структури. Критериите, по които Касата ще избира партньорите си – при излишък от възможни такива – са описани в проектонаредба. Сред тях има сравнително лесни за конкретизиране понятия като „своевременност и непрекъснатост на диагностично-лечебния процес“, но също и дълбоко разтегливи формулировки като „качество на диагностично-лечебните дейности“ и още повече „удовлетвореност на пациентите“.

Живеейки в най-корумпираната европейска страна не е трудно да се усъмним, че когато законът дава възможност за тълкувания, то тълкуванията винаги ще са в полза на когото трябва.

Заложените критерии и условия например със сигурност ще лишат някои общински болници от някои клинични пътеки след 1 април. И това не би било задължително лошо, тъй като много от тях не осигуряват помощ на нужното ниво и попадането на пациент в тях не е точно „спасение“. Или поне не за пациента. Има обаче един ключов въпрос: каква е алтернативата, която се предлага на пациентите?

От първи април – никаква. Здравната карта предвижда повече линейки, повече джипита, повече специалисти в кабинети и медицински центрове, повече лекарски асистенти, медсестри и дейности, извършвани от тях, по-пряк път до болницата за тези, които наистина се нуждаят от болница. Но това трябва да се случи бъдещето.

Инвестициите в здравеопазването в последните години без съмнение са свързани с възможността да се печели от високо остойностени клинични пътеки. И без съмнение това създаде излишък от структури. Част от частните болници обаче направиха огромни инвестиции в база, оборудване и кадри. Създадоха условията, привлякоха от държавните болници опитните специалисти, и в крайна сметка предложиха качество.

За съжаление не може да се каже, че критериите, заложени в проектонаредбата за избор на лечебни заведения, с които НЗОК да сключва договори, категорично ще вземат това предвид. Още повече, че вече се чуват гласове, че Националната здравна карта се използва за разчистване на сметки с определени „непослушни“ лечебни заведения и техните мениджъри/собственици.

Националната здравна карта оптимистично залага разширяване на амбулаторните дейности. Все повече неща и на все повече места трябва да могат да се лекуват без да постъпваме в болница. Предвижда също възстановяване на така наречените „патронажни“ грижи, разширяване на дейностите продължително лечение, палиативни грижи, рехабилитация. Така и трябва.

Като първа стъпка в тази посока е посочено евентуалното влизане в сила с новия Национлен рамков договор (НРД) на три нови клинични пътеки. А също и предложението от 40 млн. лева от резерва на НЗОК да се преразпределят на доболнична помощ, а още 20 милиона – за изследвания. Тези нови милиони обаче ще се разпределят по старите порочни механизми.

Както министърът сам диагностицира, основната причина за тежките дисбаланси в българската здравна система е, че години наред цените на медицинските дейности се „договаряха“. Сам по себе си този термин е несъстоятелен.

Всяка дейност има своята обективна стойност, която е резултат от сбора на разходите, направени за извършването й (в това число – и труда на медицинските специалисти, който по цял свят е един от най-високоплатените видове труд). Тази стойност обективно може да варира в различните болници.

Докато всички дейности не се заплащат само и единствено въз основа на реалната си себестойност, винаги ще има подценени и привилегировани. А едни дисбаланси ще се „лекуват“ чрез създаването на други.

Затова логично би било задължителността на Националната здравна карта да влиза в сила едновременно с един нов, адекватен и справедлив механизъм за разпределение на ресурса. Това обаче не само няма да се случи на 1 април – няма индикации дали ще се случи изобщо.

И ако дотук ви звучеше песимистично, това въобще не е всичко.

Несъвършенствата на Националната здравна карта и придружаващата я законодателна рамка са дискутабилни и в този смисъл – можем да приемем, че МЗ не е длъжно да отлага влизането в сила на документа заради тях. Пред Картата обаче има и две безспорни пречки, във вид на съдебни дела.

Методиката, по която Националната здравна карта беше изготвена, се обжалва във Върховния административен съд от Националното сдружение на частните болници, Асоциацията на общинските болници, ЦЗПЗ, ФБПФ.

Промените в Закона за лечебните заведения пък, които регламентират Картата, бяха дадени на Конституционния съд с подписите на 57 народни представители. Произнасянето и по двете дела тепърва предстои. Така правилата, въведени от здравната карта и промененото законодателство, може да се окажат незаконни няколко месеца след въвеждането си.

Защо здравното министерство бърза да наложи новите правила преди още да е готово да ги защити, но за сметка на това пък – на всяка цена?

Отговорите ще се родят от битието.
За съжаление.