Преговорите в Женева - повратна точка за войната в Сирия

Преговорите в Женева – повратна точка за войната в Сирия

Снимка: ЕРА/БГНЕС

Мирните преговори за Сирия между правителството и опозиция ще започнат през следващите няколко дни в Женева в атмосфера на пълна неяснота за перспективите за успех. Двете страни се мразят и прекараха пет години в опити да се избият, което прави малко вероятна възможността да се споразумеят да си разделят властта по какъвто и да било начин, освен географския. Най-вероятно всяка от страните в конфликта ще поиска да задържи териториите, които контролира и да ги защитава с въоръжените сили на свое разположение. Това прогнозира дългогодишният кореспондент в Близкия изток Патрик Кокбърн в анализ за британския Independent. Array

Песимизмът е труден за оборване, предвид факта, че някои от най-мощните фракции в гражданската война няма да присъстват в Женева. Разбира се там не са поканени „Ислямска държава“ и „Фронт ан-Нусра“. Дебатите за това кой е терорист и кой не е продължават, като Саудитска Арабия настоява в преговорите да се включи „Армията на исляма“, която контролира източната част на столицата Дамаск, а Турция иска сирийските кюрди, които се оказаха най-ефективният американски съюзник срещу джихадистите, изобщо да не бъдат допускани до кръглата маса.

Проблемът пред прекратяването на войните в Сирия и Ирак е, че в тях има множество играчи, които са твърде силни, за да изгубят, но и твърде слаби, за да спечелят. Държави и движения като Иран и „Хизбула“ смятат, че водят война за съществуването си и не могат да си позволят да бъдат победени. Други, като Саудитска Арабия и Турция са инвестирали твърде голяма част от престижа си, за да признаят, че няма да постигнат целта си със свалянето на президента Башар ал-Асад.

Понякога войните приключват от изтощение, а не в резултат от преговори, и вероятно това е най-доброто, което можем да очакваме за Сирия. Местните примирия и споразумения ще бъдат сключени, точно като повече от 600-те, които периодично бяха договаряни и прекратявани по време на 15-годишната гражданска война в Ливан. Проблемът тук е, че формираните като култ движения като „Ислямска държава“ и „Ан Нусра“ съществуват, за да се бият срещу смятаните от тях за демонични врагове. Те не са като военачалниците в Ливан, които в определени периоди откриваха общи интереси и спираха да се избиват.

Но макар да не можем да видим много позитиви от Женева, политическият пейзаж в региона е малко по-благоприятен за мир, отколкото беше преди това. Руската военна интервенция преди четири месеца означава, че Асад няма да изгуби, макар да е малко вероятно да постигне убедителна победа. Той остава на власт, но само заради засилената подкрепа от Иран, Русия и „Хизбула“, а дори с нея армията му не успя да превземе градове като Идлиб и Палмира, които паднаха миналата година. Президентът може да не иска да говори в Женева, или в последствие, но той е повече от всякога зависим от съюзниците си, които не искат да затъват във вечна война в Сирия.

Победителите и губещите от гражданската война започват да изплуват, макар, че не всички участници могат да видят това. „Ислямска държава“ изглежда все по-ранена от множеството си врагове, подкрепяни от ВВС на САЩ и Русия, макар далеч да не е близо до поражението. Щатите продължават да тръбят за успеха си в Рамади, но иракските специални части, които го превзеха бяха едва 500. Кюрдските отряди пешмерга, които превзеха Синджар не са получавали заплати от пет месеца заради банкрута на Кюрдистан. Сирийската армия е оредяла, а макар руската подкрепа да повдига морала, петте години война са оставили следата си. Сирийските кюрди постигат успехи, но се използват за пушечно месо от САЩ и се притесняват от турска интервенция.

Опасно е да описваме която и да било фаза от войната като решаваща, но следващите месеци могат да са точно това. САЩ и съюзниците им в Сирия са готови да отрежат „Ислямска държава“ от последната ѝ връзка с външния свят – Турция. Арабските отряди на Сирийските демократични сили превзеха язовира „Тишрин“ на Ефрат, който е на 80 километра източно от Алепо и са все по близо до крепостта на джихадистите Манбидж.

Новината, че движението, за което никой не е чувал, се готви да превземе непознат град в Сирия няма да влезе на челните страници на медиите, но е важно поради три причини. На първо място „Ислямска държава“ остава капсулирана в т.нар. „халифат“. На второ, доминираната от кюрди организация премина западно от Ефрат, въпреки турските заплахи за военен отговор. И на трето, атаката на Сирийските демократични сили получи подкрепата и на руската и на американската армия. С други думи, Русия и САЩ действат като практически съюзници.

Големият губещ тук може да е Турция, която изглеждаше в позиция да разшири влиянието си в Близкия изток през 2011 г. Нейният имидж на икономически просперираща, но демократична ислямска държава беше атрактивен за много от арабските демонстранти, които опитаха да свалят и заменят диктатурите в страните си. Но турският президент Реджеп Ердоган скоро даде да се разбере, че подкрепя сунитската революция, насочена срещу шиити и кюрди. Анкара първо подкрепи „Мюсюлманското братство“, а след това толерира или помогна на екстремни групировки като „Ислямска държава“ и „Фронт ан-Нусра“.

Това се оказа крайно погрешна преценка за Турция, а в крайна сметка неоосманските мечти на Ердоган да превърне страната във велика сила в региона постигнаха точно обратното. Какъв ще бъде отговорът му предстои да видим през следващите месеци, докато САЩ и Русия подкрепят различни съюзници в района около турско-сирийската граница.

Президентът Ердоган или ще трябва да приеме изключването на Турция от Северна Сирия, или да увеличи военната си намеса в конфликта и вероятно дори да стигне до инвазия. Анализатори твърдят, че той е искал да влезе на сирийска територия още миналата година, но е бил разубеден от високопоставени турски генерали.

Пълномащабната военна операция на Турция може да се окаже дори по-трудна днес, заради руската активност в региона и свалянето на бомбардировача Су-24 пред ноември. Турска намеса може да срещне неодобрението на САЩ и съпротива от руската авиация и противовъздушна отбрана.

Войните в Сирия и Ирак са далеч от своя край, но с изплуването на победителите и губещите и сключването на местни примирия, началото на някакъв мирен процес изглежда все по-осъществимо. Правителството на Асад и опозицията може и да не се договорят в Женева, но външните сили, които ги подкрепят, са все по-нетърпеливи да доведат конфликта до завършек.