ДНК сменя харддиска като основен носител на информация

Снимка: Wikimedia

Конвенционалните харддискове достигат обем до 10 терабайта, но това може да изглежда смешно малко, ако технологията за ДНК-съхраняване на данни успее да се развие, пише New York Times.

Още по темата:

Два екипа от Microsoft и Вашингтонския университет публикуваха изследване, което прави идеята, звучаща като научна фантастика, да изглежда осъществима. На базата на настоящите научни разбирания, цялото човешко знание може да се кодира в течен разтвор с обем от едва 9 литра.

Новото изследване показва ефективност в най-важния аспект от всяка жизнеспособна система за съхранение на информация, давайки възможност файловете да бъдат съхранени, извлечени и редактирани.

Но след като традиционните механизми за съхраняване вече са достатъчно добри в това, защо да използваме ДНК? Основната причина е, че плътността на данните в генетичния ни код е огромна. Топка ДНК с размерите на песъчинка може да съхрани цял ексабайт информация (милион терабайта – б.р.)

Другата причина е стабилността. Докато магнитните харддискове и флаш памет могат да работят в продължение на няколко десетилетия, животът на ДНК се измерва във векове.

В клетките ни ДНК вече играе ролята на носител на информация. Моделът на нуклеиновата киселина кодира всички инструкции, от които клетките ни се нуждаят, за да събират протеини и да изградят структурата на функционалните части от тялото ни.

Проблемът е да разберем как да създадем вериги ДНК, които могат да се четат надеждно. Екипите, които провеждат новите изследвания, констатират, че в момента това е твърде скъпо. Според тях обаче в близките няколко години разходите ще паднат значително.

Едно от предимствата, които правят технологията възможна, е самоизграждащата се природа на ДНК. Един файл може да бъде кодиран в хиляди ДНК нишки, но данните могат да бъдат извлечени чрез увеличаване на ДНК в процес, известен като полимеразна верижна реакция (PCR). Това прави възможен и ДНК анализът.

За по-лесното събиране на пълният файл могат да се добавят и специални маркери. Изследователите са успели да кодират четири малки изображения в ДНК, а след това да ги извлекат със само една грешка. Университетските учени са вкарали няколко страници от Wikipedia, след което са ги възстановили и редактирали, изцяло в ДНК.

Засега кодирането и разкодирането представляват сложна лабораторна процедура и дори след подобряването на технологията, ДНК съхранението на данни може да не работи толкова бързо, колкото сегашните харддискове.

Въпреки това съхраняването на информацията, която човечеството е събирало на аналогови носители, може да е ужасно трудна задача и огромната плътност на ДНК може да се окаже перфектното решение.