Манзанар 1943

Какво значи, ако се озовете зад телена мрежа като „враг на държавата“ – макар и гражданин на същата тази държава. През 1941-а го изпитват на гърба си стотици хиляди американци от японски произход. След японското нападение на Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. президентът на САЩ Франклин Рузвелт подписва заповед 9066, с която упълномощава военния министър да определи части от страната като военни зони и да премести хората от тях където намери за добре.

Още по темата:

Нападението изиграва съществено значение за хода на Втората световна война – на срещата в Техеран през 1943-а американският президент потвърждава пред Сталин, че „ако японците не ни бяха нападнали, изпращането на американски войски в Европа би било много проблематично“. Но преобръща живота и на много американски граждани от японски произход.

Около 120 000, които живеят на западния бряг, са принудени да изоставят своите домове, работа и собственост, и са въдворени в концентрационни лагери, наречени с политическия евфемизъм „relocation centеrs“. Две трети от тях са родени в Съединените щати. 10 от лагерите са построени в седем западни щата.

В лагера Мanzanar, най-известният от тях, е построен в подножието на планинската верига Сиера Невада. В него са интернирани около 10 000 японци. Те са настанени на границата с пустинята – годишните валежи в района са около 200 мм годишно. Около 80 акра са оградени с бодлива тел, охранителни кули и въоръжени военни полицаи, най-близкият град е на около 80 км.

В лагера японците остават до 1945 година. Те работят в селското стопанство, шивашката промишленост и производството на части. Лагерът има своя полиция, медицинско обслужване и католическа църква.

През деня температурите достигат 110 градуса по Фаренхайт – т.е. 43 градуса по Целзий, докато през нощите може да замръзнеш от студ. Прахът и вятърът са постоянни, а суровите условия на живот напомнят казарма. В тези казарми на всяко семейство са отредени места колкото носни кърпи – от 20 до 25 фута.

Повечето от интернираните обаче се опитват да подобрят своето положение, като внасят различни промени в суровия си бит.

През 1943 г. на легендарния фотограф Ансел Адамс се предоставя възможност да снима Manzanar благодарение на приятеля си Ралф Мерит, който успява да избяга от лагера. Докато е в лагера, Адамс успява да документира ежедневието на хората, техния висок дух, заниманията и изобщо живота им.

Снимките са публикувани през 1944-а. И всеки може да види как се държат тези хора – хвърлени „в карцера“, без да са извършили престъпления, без съд и присъди.