Когато империята е в истерия

След краха на Русия в Първата световна война последва революцията от 1917 г., чийто последствия и Русия, и светът изпитват до ден днешен.

Това е лекцията на историка и журналист Никита Соколов, изнесена на 1 април в центъра „Сахаров“, която публикуваме със съкращения. Соколов разглежда два исторически примера на имперска „загуба на реалност“, довели до поражения на Русия на международната арена, до ерозия на властта във вътрешен план, а също така и до бум на русофобията по света.

Имперската истерия – това наистина не е обичайно явление, тъй като по принцип империите не са склонни към истерии. Това са доста мрачни политически субекти, където подобни прецеденти са рядкост.

В момент на срив империята се увлича от някоя химера и заради нея жертва прагматичните си цели, от които би извлякла явна практическа полза. В резултат на територията й се установява терористичен режим и накрая всичко свършва с плачевен резултат.

Като правило, животът на империята и етапите на разширяването й не са свързани с накърняване на имперската политика. Кавказката война от XIX век трябваше да реши прагматични задачи: православните държави като Грузия и Армения опряха до руските император, за да си пробият път през планините, заселени с чеченци.

При това не е имало нужда да измислят оправдания за действията си и да демонизират противника. Емоционалното напрежение, което тези имперски акции създавали, не е излизало извън рамките на позволеното. През XIX век подобна организация на империята е действала като цяло в света. Но в днешно време към империите се отнасят без някогашното уважение.

Руската държава на два пъти е изпадала в състояние на имперска истерия – появяваха се цели-фантоми, създаваше се среда за тяхното изпълнение. Както се вижда, тези случаи са свързани с обстоятелства, при които държавната власт се отказва от задачите, свързани с вътрешното благоустройство и пренася енергията върху външни цели.

А самата външна цел фактически не съществува или е недостижима, т.е. фантом, вътрешните процеси спират и в резултат обществената тъкан деградира.

Първият подобен случай е от първата половина на XIX в., когато се случва метежът от 1825 г., известен като декабристки, властта окончателно се отказва от провеждането на отдавна назрелите и необходими социални реформи. След метежа тя изпада в илюзиите на подмяната, която сама по себе си представлява фантомната идея на легитимизма*. Нейният крайъгълен камък – това са порядките, които защитават държавния апарат от революционни покушения. Това се случва не само на територията на Русия, но прониква и в Европа.

Но след Полската революция и въстанията във Франция става съвсем ясно, че Европа не е готова за легитимизма. Логично, след Виенския конгрес (където Талейран налага легитимизма като възстановяване на стария ред – доколкото е възможна реставрацията в Европа, бел.р.), революционното движение не може да бъде спряно – трябва да му се зададе определен курс.

Руската държава продължава да упорства в стремежа си да противопоставя на европейския либерализъм идеологема, която нарича доктрина на официалната народност. Трите котви за спасението на Русия – православие, самодържавие, народност – ще станат залог за безбрежното й съществуване.

Обърнете внимание, че това е абсолютно симетричен отговор на лозунга на Френската революция – свобода, равенство и братство. В тогавашните условия на невъзможност на обществения живот и отсъствието на реални реформи в Русия, идеята за народността увлича не само тези, които служат на държавата, но и интелектуалния елит на страната, личности като Фьодор Тютчев и Александър Никитенко.

Никитенко: „Народността е съставена от преданост до краен предел на самодържавието (автокрацията). Да бъдеш руснак значи да си верен на автократичния строй на управление“. При това Никитенко е човек с широки възгледи и изключително ерудиран литературен критик. Руският народ знае истината: Европа е потопена в мрака на безконечна бъркотия. Ако по онова време го имаше Майданът, то можехме да кажем, че Европа се „помайданчи“. А Русия е пазител на стабилността, която се опира на самодържавието и православието. И след като сме открили този залог за цветущо развитие, би било грях да не научим и другите на това.

Това е силна парола: тя генерира обида заради нежеланието на Европа да приеме помощ от страна на Русия. Така възниква не само ситуация на конфликт на политическите решения, но и ситуация, която води до имперска истерия.

Позиция на страничен наблюдател в този случай е невъзможна – борбата е между държави, изправени лице в лице. Русия се изправя като носител на истинското познание, а заблудената Европа, видите ли, не иска да се учи от нея. Изчезва възможността за разширяване на действията: Русия прибягва към масирано фалшифициране на информация. По всякакъв начин се забранява постъпването на сведения от Европа в Русия, както и внасянето на вестници и други печатни издания.

През 1830 г. те са подложени на изключително агресивна цензура, а от 1847 г. се създава истинска firewall, която не пропуска никакви „съмнителни“ издания. Във вътрешен план държавата се крепи на абсолютното единство. То е обезпечено не само от информационната завеса и еднотипност на информацията, но и с помощта на други чрезвичайни способи – например отключване на механизми за индивидуална оценка на събитията. Това става в резултат на налагането на цензура в областта на преподаването и обучението. Яков Ростовцев, който курира военно-учебните заведения, ги наставлява по следния начин и в съвсем прав текст: „Съвестта е нужна на човека в частния му домашен бит, а по време на служба и в гражданските отношения я заменя висшето началство“.

В края на 1840-те се създава ситуация, при която руската държава и руското общество не могат да контактуват с чужди държави. Появява се чудовищно неразбиране за това кой и как да постигне целите. Тези разногласия свършват с катастрофа – Русия е въвлечена в авантюрата, известна ни като Кримската война. В подкрепа на Турция се обявяват французи, англичани и Кралство Сардиния. Налага се руските войски да избягат от балканския театър на военните действия. Армията се оказва „заключена“ в Крим и всичко това приключва с неминуемо поражение, което показва абсолютно необективната оценка, която имат руските власти за собствената си военна мощ. Империята се оказва безпомощна в област, където се смята за компетентна. Налице е бил пълен разрив с действителността.

Безусловно, поражението е резултат от имперската истерия, когато целта-фантом те кара да полагаш неимоверни усилия за придвижване в лъжлива посока. За тази цел тя създава и лъжлива информационна среда, убеждавайки правителството в правдивостта на собствената му лъжа. Това е било пълно крушение за Русия и вида, в който е съществувала от половин век. Налагало се да се сменя политическият режим, социалният строй – започнала епохата на великите реформи на Александър II, които върнали страната към живот.

И в момента, в който Руската империя започва да се занимава със собственото си благоустройство, спира русофобията по света. Съединените американски щати търсят руска помощ за борба с робовладелския Юг и я приемат с голям ентусиазъм. Но, за жалост, благоденствието е траяло за кратко, тъй като, поради различни причини от вътрешен характер, реформите започват да се забавят, а накрая отиват и в задънена улица.

В средата на 1860-те става ясно, че властта е изчерпала инструментариума, който не би навредил на прерогативите на самодържеца. За по-нататъшни действия била необходима политическа реформа. Към 1876 г. вече било ясно, че правителството не е готово за радикален преход към конституционен парламент. Посоката на мислене на руското общество се разминава с възможностите на властите – в допълнение към общото недоволство, този конфликт води и до появата на терористични групи. Здравото ядро на обществото поддържа радикалите – опасно за властите стечение на обстоятелствата.

Когато реформите спират, властта се нуждае от маневра, която да отвлече вниманието на обществото в друга посока, карайки го да превключи на друг проблем. В този момент назрява втората имперска истерия, подкрепена от съвършено други идеи. В качеството й на поредна химера е провъзгласено създаването на славянски съюз и укрепване на славянското братство. Идеологемата за славянското братство възниква в началото на 1860-те, но така и не получава голямо разпространение. Става популярна във връзка с интензификацията на освободителните борби на балканските народи.

През 1867 г. се създава Славянският благотворителен комитет, който си поставя скромна цел – културен обмен между народите. След 2 години се оказва, че руското общество по-енергично дарява пари, когато комитетът купува оръжие за сърби, босняци и българи.

И в резултат се появява необходимост да се изкриви фактическото състояние на нещата. В руския печат започват периодично да се публикуват материали за чудовищни престъпления на турците в България, Сърбия, които не са били съвсем достоверни. Увеличението на лъжите и взаимното недоволство е необходимата мощна идеологическа опора, която съществува през първата половина на века. Тук руската интелигенция издига Николай Яковлечив Данилевски, който пише книгата „Русия и Европа“, където формулира хипотезата за съществуването на културно-исторически типове.

Според него цялата борба в Европа се свежда до това, че на мястото на умиращия културен романо-германски ареал идва руският културен тип. Това противостояние е борба на живот и смърт и за никаква милост към противника тук не може да се говори.

Тези идеи стават толкова популярни, че обществото на практика принуждава властта да влезе във война с Турция на страната на България. Руските власти се опасявали от началото на военните действия предвид незавършената военна реформа, но общественият ажиотаж достига своя пик и да му се съпротивляват било невъзможно. В очите на народа правителството би изглеждало като пораженец, предател на изконни ценности и на интересите на държавата и империята като цяло. Започва руско-турската война, където модернизираната армия блестящо демонстрира своите сили и възможности.

В резултат България получава независимост и руското правителството се сблъсква лице в лице с химерата си – никакво славянско братство няма и не може да има. Когато на Берлинския конгрес през 1878 г. е издигната идеята за създаване на съюз на славяните, всички славянски страни категорично отклоняват това предложение.

Националната незавимост прави неприемливо за тях влизането в какъвто и да е съюз. Въпреки това този първи ясен сигнал не се възприема като реалност от руското общество. Идеята за славянско братство обаче заглушава всякакви политически знаци – реакцията на Берлинскя конгрес е приета само за сведение от правителството. Този сигнал бил изтълкуван като злонамерена европейска интрига под ръководството на Ото фон Бисмарк, за да бъдат омаловажени руските победи.

Имперската истерия по повод славянското братство обаче не свършва. Източници от печата от онова време свидетелстват за тоталната умствена слабост на обществото, което не прави разлика между реални цели и химерични идеи. Краят на тази имперска треска е трагичен: за славянската идея вече се застъпват не само бюрократите. През 1908 г. лидерът на либералната общественост излиза дс програмна статия, озаглавена „Велика Русия“. В нея той пише, че „могъществото на Русия може да бъде постигнато само при овладяване на целия басейн на Черно море и Константинопол трябва да е наш. За осъществяването на тази цел е необходимо да поддържаме славянско братство“.

Започват военни конфликти между Турция, Сърбия и България. Общество зацикля до такава степен, че политическата картина на света в неговото съзнание се изкривява под влияние на политическата пропаганда и става съвършено нереалистична. В края на 1913 г. Николай II убеждава своите министри, че не си струва да се страхуват да излязат срещу Австрия – във война на страната на Сърбия, макар и претенциите на последната да не са били съвсем законни. При това той бил убеден, че това е безопасна стъпка, тъй като Русия винаги може да разчита на помощта на Германия и кайзер Вилхелм. Резултатът е известен на всички – една погубена в Първата световна война Русия. Следва тоталната разруха на страната и други действия, последствията от които виждаме до ден днешен.

И тези последствия са резултат от имперската треска, съпроводена от изкривяване на представите за света и националните задачи. Трансформацията на информационното поле и изключването на личната морална преценка за действителността само влошават положението. Когато Русия започва да проявява инициатива за реформиране на глобалния ред, възниква световна коалиция на русофоби, която се опитва да отблъсне безумните идеи. Иска ни се да мислим, че примерите за имперска истерия в историята на Русия няма да позволят грешките от миналото да се повторят в съвременен контекст.

*Легитимизъм. Втората значима (след суверенитета, при това пак френска) съвременна концепция за международните отношения и ред в света, стъпваща и отстояваща средновековния божествен произход, законността, неограничеността и наследствеността на монархическата власт, както и връщането на свалената от революцията и незачетена от Наполеон кралска династия на Бурбоните във Франция, Испания и т.н.

Легитимизмът е водеща концепция наложена от Талейран на Виенския конгрес и възприета от Свещения съюз за възстановяване на стария ред, дотолкова доколкото е възможна реставрацията в Европа, а и в света понеже извън европейския материк по това време няма велика сила. Едва през 1823 г. с приемане на доктрината Монро и 20 години след покупката на Луизиана, САЩ се привключват към „концерта на големите“ – Англия, Русия, Австрия, Прусия и Франция.