Футбол без дом - или колко тежи надеждата

Футбол без дом – или колко тежи надеждата

„Над човешкия характер, съдбата няма власт“. – Луций Аней Сенека, „Нравствени писма до Луцилий“

Преди няколко месеца, някъде в началото на лятото се запознах с Виктор Кирков. Срещата беше уговорена от моята приятелка Ина, с която за малко да се разминем – тя чакаше пред ЦУМ, аз крачех нервно пред „Шератон“. Хубавото е, че Виктор излезе кавалер и най-важното, много търпелив кавалер.

По-късно разбрах, че без тези качества, а и още няколко в добавка, той нямаше да се занимава с футбол. Хайде сега, голямата работа, това да не е за аристократи? Да, оказа се, че това занимание е тежка мисия и отговорна задача за много търпеливи и благородни личности. За Виктор това означава да си партньор и представител на фондацията http://www.homelessworldcup.org/

Що е то? Това е футбол за бездомни хора. Това е играта, в която топката дава надежда, вкараният гол – реализирана мечта, съотборникът на къси пасове подава вяра, а всеки играч се научава сам да дриблира живота си.

Виктор Кирков е упорит и много влюбен във футбола и сякаш между другото е и изпълнителен директор на Спорт Мениджмънт България. Дотук добре, но Виктор се оказа и мечтател. През 2011 г. решава да се захване със спортен и социален мениджмънт. Този на пръв поглед оксиморон си има от 2003 г. международна фондация – Homeless World Cup, има си и ежегодни световни турнири.

Зад историята на Homeless World Cup стоят двама мъже, които се срещат през 2001 г. в Кейптаун на конференция, посветена на бездомните хора. Мел Янг от Шотландия и Харалд Шмид от Австрия решават без теореми и аксиоми едно просто уравнение за успех: възможност (за промяна) + надежда (за промяна) = промяна.

Да заменим плюса с футбол и ще получим променения живот на хиляди мъже и жени – бездомници, които, играейки футбол, сами започват да пишат историята на живота си. От 2011 г. историите започват да се пишат и на български език, а Виктор става представител на организацията. Още на следващата година българският отбор, който е кръстен от бившия шеф на футболната ни лига Валентин Михов „Отбор на надеждата“, участва в Мондиал 2012 в Мексико сити и заема 17-то място.

А тази година, само след месец – от 19 до 26 октомври, осем момчета ще отлетят за Сантяго, Чили. Там те ще трябва да свикнат с въздуха в подножието на Андите, да се срещнат с 63 отбора от 49 националности и да се преборят общо с 500 играчи. Там те ще трябва да побеждават. Но преди това, тук в България, те трябва да победят нещо в себе си.

Как става това? Футболът се оказва онази голяма вълна, която увлича и превърта животи. Колко хубави са думите отговорност, дисциплина, целеустременост, интеграция, самоконтрол, уважение към другите. Това са все онези важни малки качества с помпозни имена, значението на които се научават между другото, заедно с думите дом, майка, семейство, училище, спорт, батко, игри, баба, приятели, футбол, любов…

И е трудно – колко? – за сирак, за живеещ в приют, за отхвърлен, отписан, зависим, бездомен, да изтрие болката, да скъса въжето на безсилието, да хване една подадена ръка и да си подари надежда. И промяна! Така, както се е променил животът на 70% от всички онези бездомни момчета и момичета, участвали през годините в турнирите на Homeless World Cup.

Не е лесно, но щом ги има историите на Борислав Ангелов, на Асен Станков – от отбора, участвал в Мексико сити през 2012 г., на Ангел Иванов от сегашния отбор – Ачо, както всички му викат, в началото само плетял крака в топката – на Куаси Ив – бежанец от Мали, значи има смисъл.

Само за три години, откакто Виктор се захваща с безпризорната инициатива, като съмишленици и посланици на идеята до него застават треньорът Димитър Пенев, моделът Златка Димитрова и бившият национал по футбол Георги Йорданов (Ламята), също и лекоатлетката Ивет Лалова и Негово превъзходителство Лешек Хенсел, посланик на Република Полша.

От началото на 2014 –а посланици на отбора са актрисата Теодора Духовникова и писателят Георги Господинов. И те и треньорът Младен Христов, и Виктор, и всички спомоществователи подават надежда за промяна на Кирил и Николай от Брацигово, Златко и Исус от Стара Загора, Анатоли и Борислав от Лом, Мартин и Ангел от София, а на вратата стои и не пуска Куаси Ив от Мали. Това е „Отборът на надеждата“.

Не разбирам нищо от футбол, но по случайност в началото на лятото се оказах на първата им тренировка в село Дрен. Виктор и треньорът Младен ги събраха заедно, говореха им нещо с тих глас, което дори и да чуех, нямаше пак да схвана. Затова не слушах, а наблюдавах лицата на тези момчета. Опитвах се да отгатна: кой как е живял; къде се е крил, когато е валяло; с какво се е завивал, когато е било студено; кое име е бълнувал, когато е боледувал.

Никак, ама никак не успях да отида по-далеч от плахите им усмивки и стиснатите им от залязващото слънце очи. Тези момчета стояха мълчаливо, но в мълчанието им някъде се криеше познание, което ние – другите – често забравяме. Те гледаха и знаеха точно колко тежи една надежда.