Ислямизмът - отчаяният ход на Арабия срещу модернизацията

Ислямизмът – отчаяният ход на Арабия срещу модернизацията

Иран. Снимка: EPA/ БГНЕС

Несъмнено събитията, станали известни като “Арабска пролет” доведоха до огромни промени в ислямския свят през последните три години. Публицистът Йегошуа Тайхер коментира как случилото се промени отношенията между Изтока и Запада в свой материал за израелското издание Haaretz.

По-голямата част от наблюдателите и специалистите по Близкия изток почти не обърнаха внимание на факта, че в основата на бурните политически и социални промени в страните от арабския свят през последните три години лежи идеологическа криза, която е най-тежката в историята на мюсюлманската цивилизация. Тя продължава над 250 години.

Всички идеи, които издигаха арабските интелектуалци от началото на XIX век, за да намерят отговор на стремителното нарастващия разрив между мюсюлманското общество и западната цивилизация, претърпяха провал.

Това важи за панарабизма (арабското национално единство), за отделни националните арабски държави, за движението БААС (светските идеологически режими в Ирак и Сирия) и за арабския социализъм в Египет.

В крайна сметка и последната надежда – радикалният ислям, укрепнал от провала на авторитарните арабски режими с тяхната претенциозна идеология, също се оказа напразна.

През целия този период арабският свят вложи огромни усилия и ресурси, за да извърши военна, политическа и структурна реформа – в отговор на предизвикателствата на европейската цивилизации с нейната военна мощ и идеите за свобода и демокрация.

Мнозина арабски интелектуалци смятаха, че именно в тези идеи се крие тайната на превъзходството на Запада над Изтока. В западното влияние те виждаха огромна заплаха за религиозната идентичност на мюсюлманското общество и богатото историческо наследство на мюсюлманската империя, простирала се някога от Испания до Индия.

Наред с разбирането, че много от западните ценности са жизнено необходими като условия за формирането на стабилно мюсюлманско общество, ислямският свят чувства заплаха от пълна капитулация пред Запада и от загуба на своята идентичност.

В основата на неуспехите на ислямския свят лежи присъщата му неспособност за модернизация, а по-точно – неспособността да отдели религията от властта, които зависят една от друга.

В историята на арабския изток не са протичали процеси на секуларизация на обществото, каквито е преживял Западът. Християнската теология изначално е признавала разделеното съществуване на небесната и земната власт. Това разделение се е превърнало в източник на плодотворен и напрегнат диалог между светото и ежедневното, което в крайна сметка е довело до отслабване авторитета на религиозната власт.

Духовенството не получи в ръцете си цялата мощ на държавната власт. Затова спомогна и обществено-политическото движение на Реформацията, насочено към реформиране на католическото християнство през XVI веке.

Реформация обезсмисли необходимостта на системата за посредничество между човека и Бога, която бе управлявана от католическата църква, и в рязка форма се обяви срещу претенциите на Светия престол да гарантира на вярващите божествено Спасение.

В миналото ислямът е съумявал да придава арабски облик – чрез езика и традицията – на онези ценности и знания, до които се е докосвал от други култури, било като ги е приемал, било като ги е отхвърлял. Става дума за елинистичната, персийската, християнската, еврейската култури.

Днес обаче, от гледна точка на някои пазители на чистата вяра, цялото това заимстване подкопава основите ня вярата. С това се обяснява и сегашният стремеж на радикалите да изчистят светата традиция от „новаторството“ и от скептицизма, които застрашават да сринат стените на мюсюлманската сграда.

Съвременният вярващ мюсюлманин смирено приема всички ограничения, налагани му от религията. Той е склонен да принизява собствените си възможности и да намира успокоение в максимално точното съответствие с изискванията на Всевишния.

При това положение шансовете за секуларизация на мюсюлманското обществото, за отделянето на религията от държавата в арабския свят са малки. С други думи, няма надежда, че ислямът ще приеме идеите на модернизацията, която поставя в основата на всичко автономията на човека, свободата на мисленето, критичното отношение към общественото устройство, признанието на важността от обществени промени и необходимостта от приспособяване към променящата се реалност.

Последните отчети за развитието на човечеството (Human Development Report, подготвяни от Програмата за развитие на ООН), свидетелстват за крайно печалното положение в арабските държави – почти във всички сфери на живота. /БГНЕС