Как да не подкупваш сръбски граничар

Един американец е преживял драматична ситуация с адреналинова развръзка на границата между Сърбия и Косово. Дори и $20 подкуп, които Ерик Зюлегър дал, не помогнали, разказва самият той патилата си за Ozy.

Още по темата:

Заради едни кирливи $20 се наложи да бягам от мъже с калашници. Прожекторите ме заслепиха и претъпканата ми раница без малко да ме катурне, докато бягах през границата между Сърбия и Косово. Насред лаещи кучета, крещящи граничари и звуците от препускащите ми по асфалта крака, осъзнах, че това беше първият ми опит за международен подкуп, оказал се грандиозен провал.

Миг по-рано седях в автобус на път от Дяковица в Косово (на сръбски Джаковица, а на албански Гяковъ) – близо до мястото, където живеех в продължение на година и работех като доброволец учител по английски – за Виена, Австрия, откъдето се надявах да започне лятната ми ваканция. Но почивката ми направи остър обратен завой с качването на трима сръбски граничари в буса, които извикаха името ми. Шофьорът, който всъщност ми предложи да ги подкупя, ми подаде раницата и аз ги последвах до малка кабинка.

Там граничарят с най-елегантната шапка – по презумпция шефът – стискаше 20-доларовата ми банкнота в ръката си. Поставих банкнотата с лика на Андрю Джексън в паспорта си с надеждата той и колегите му да се направят, че не забелязват факта, че това беше американски документ, пълен с косовски печати.

Сърбия не пускаше пътуващите да влизат в страната от Косово без сръбски входен печат от признат граничен пропускателен пункт, защото сръбските лидери по онова време не признаваха косовското правителство. Останалите пътници обаче бяха изключение от правилото, защото бяха косовари. Изпитах на гърба си горчивата ирония да си американец, който не може да пресече международна граница.

Излишно е да казвам, че нямах нужния печат в паспорта си. Граничарите се събраха наоколо, за да чуят обяснението ми, и в тази гореща малка кабинка за разпити – пълна с повече оръжия, отколкото хора – пристъпих напред, за да изфабрикувам най-голямото извинение, на което бях способен.

Но тази малка стъпка накара граничарите да хванат оръжията си. Със звука от презареждането на пушките една малка, но много шумна част от мен, която взема грешните решения, реши да хукна в бяг. И така се обърнах и хукнах с всичка сила, оставяйки двайсетачката и нарушавайки няколко международни закона при всяка крачка.

Прожектори, граничари и кучета хукнаха подире ми, но аз минах направо през границата. Преследвачите ми спряха едва, след като вече бях напуснал Сърбия. Аз обаче продължих да бягам, докато вече не чувах кучета, крещящи мъже или този тих вътрешен глас, който ми казваше, че е забавно да вземаш грешни решения.

Докато вървях по дългия пуст път в Северно Косово, лятната безлунна нощ затъмни всичко около мен и тогава осъзнах, че най-близкият град е на няколко километра. Затова започнах да търся отводнителни канавки край пътя, или по-точно най-сухата от тях, за да преспя.

Натъпкан с адреналин – и самообвинения, реших да продължа да вървя, докато не капна от умора. След няколко километра ходене зад мен се появиха светлини, които ме вцепениха. Възможно ли бе граничарите да са пресекли в Косово, за да ме търсят?

За кратко смятах да се хвърля в канавката и да се скрия във водата, но не го направих – главно, защото лаптопът ми беше в раницата. С приближаването на светлините, вдигнах ръце. И изведнъж, като лъч американска надежда, осъзнах, че светлините са на сръбски камион на „Кока-Кола“. Размахах ръце и проговорих на всички езици, на които бях способен, с молба шофьорът да спре.

Камионът обаче ме подмина. Целенасочено се втурнах подир него по същия начин, по който живеех живота си, крещейки безмислици в безпаметна паника. Шофьорът спря и изведнъж от отдаден почитател на „Пепси“, се превърнах във фен на „Кока-Кола“.

Младият сръбски шофьор ме качи и докато седях в кабината на камиона на път по косовската магистрала, той ме попита накъде съм тръгнал. Отговорът ми? Че наистина не знам.