Външната политика на Обама - по шестобалната система*

Външната политика на Обама – по шестобалната система*

Президентът на САЩ Барак Обама
Снимка: EPA/БГНЕС

Покрепата за външната политика на Обама е на път да се спихне до аргумент в пет думи: „Той поне не нахлу в Ирак“. Това се казва в коментар на New York Times за действията на сегашното американско правителство в света. *Заглавието е на Ureport

Вторият мандат обикновено е времето, когато американските президенти, затруднени от вътрешната опозиция, се обръщат към световната сцена, за да подсигурят своето “завещание” – било то отваряне на вратите към Китай, закриване на Студената война или мир в Близкия изток.

Но глобалната сцена не се оказа добро убежище за президента Обама във втория му мандат – тя е арена на отстъпление, кризи и поражения. Външната му политика изглеждаше що-годе успешна, докато се състезаваше за повторен мандат. Сега вони на провал.

“Провалът”, разбира се, е относително понятие, предвид факта, че намесата на предшественика му (Буш младши) в Ирак все още се приема за най-големия американски гаф след Виетнамската война. Никой от проблемите на Обама не може да се сравнява с този разгром. И много от яростните критици на външната му политика твърдят, че Обама е отслабил позициите на Америка в света и е твърде сдържан спрямо употребата на военна сила, пропускайки факта колко много вреди нанесе войната в Ирак на американските интереси и колко много от настоящите проблеми се коренят в грешки, допуснати през 2003 г.

Но липсата на фиаско от ранга на иракското не е равнозначно на успех. Обама е отговорен за собствените си инициативи, стратегиите, които е благословил и приоритетите, които е поставил. И почти нищо в този списък не дава резултат.

Да започнем с Либия – бойното поле, което Обама си избра. Повишеното внимание на републиканците върху Бенгази замъглява факта, че Либия след Кадафи като цяло е катастрофа: правителството й не функционира, територията й е сигурно пристанище за джихадисти, армиите и оръжието на бившия й господар дестабилизират Централна Африка. (Част от това оръжие например изглежда е в ръцете на най-търсените нигерийски похитители – “Боко Харам”.)

После прескочете на североизток до Сирия, където позицията на американското правителство е, че Башар ал Асад трябва да си ходи и че има “червена линия”, която може да бъде подкрепена и със сила, около употребата на химически оръжия. Ами, Асад не си е тръгнал, той побеждава. А твърденията на Белия дом за напредък на фронта на химическите оръжия бяха разклатени от признанието на държавния секретар Джон Кери миналата седмица, че има предположения за редица случаи напоследък, при които правителството на Асад е използвало хлор.

Картинката не става по-красива на юг и изток. В Светите земи натискът на Кери за израелско – палестински мирни преговори завърши с очакван провал, a в Ирак котелът ври и Иран набира влияние. Това, както писа The New Yorker миналият месец, се дължи отчасти на нерешителността на Белия дом да води преговори и да остави малки, но поддържащи стабилността американски сили на място.
Подобно е съотношението на силите в момента и в Афганистан, а резултатът е още по-мрачен. Силите, изпратени от Обама, не успяха да повторят успехите на ген. Дейвид Петреъс (главнокомандващият международните сили в Ирак -бел.ред.) и въпреки американското присъствие талибаните не са под контрол.

Колкото до главните дипломатически инициативи на Белия дом, една от тях – подновяването на разногласията с Русия, доведе до кризата в Украйна. Втората – отварянето към Иран, все още се подготвя, въпреки че крайните срокове чукат на вратата и те са най-добрата останала надежда на администрацията на президента за постижение, което да обърне резултата.

Но тази надежда все още е слаба (отслабвана например от продължаващата програма на Иран за разработване на балистични оръжия) и е много вероятно в бъдеще да се окаже, че Обама е набъркал съюзническите сили на САЩ в региона за едното нищо.

Целта на настоящото писание не е да представи решенията на Обама като грешки (аз симпатизирам на решението му да се измъкне от Ирак напълно и се радвам, че нямаме 50 000 войници, окупирали Сирия), нито да възвести някакъв стратегически рестарт, който ще разреши всички тези проблеми. В свят, който разбира се е извън контрола на президента на САЩ, и най-мъдрите избори могат да доведат до разочароващи резултати.

Повечето президенти обаче имат ясни победи. Не всеки има шанса да приключи Студентата война, но обикновено има някаква дипломатическа инициатива, която оставя положително наследство, някоя военна или хуманитарна операция (дори Джордж Буш младши имаше своята анти – СПИН инициатива в Африка), която изглежда като успех.

Но освен убийството на Осама бен Ладен, нямам идея с какво друго постижение във външната политика могат да похвалят Обама симпатизантите му, ако мандатът му приключи днес.
Все още има време това да се промени – администрацията на президента например може брилянтно да отиграе своеволията на Владимир Путин, да подпечата трайно ядрено споразумение с Иран или да изработи стратегия за успокояване на национализмите, набиращи сили в Индия и Тихоокеанските държави.

Но събитията напослеък не вдъхват много кураж. Вместо това, бъдещата защита на външната политика на Обама може да се спихне до пет думи: „Той поне не нахлу в Ирак“.