"Защо написах тази книга..."

„Защо написах тази книга…“

На книжния пазар вече е книгата на проф. дфн Светослав Ставрев „Скенерът: защо така и може ли иначе“, представена днес в аулата на СУ „Св. Климент Охридски“. Публикуваме част от предговора към нея (със съкращения):

„Обикновено авторите обясняват накратко причините да напишат книгите си в предговорите. Така съм сторил и аз.

Първо, в света се натрупват опасни напрежения, които започват да избиват на повърхността и застрашават целия свят – икономически, социални, религиозни и др.

Още по темата:

Глобалните процеси протичат преобладаващо хаотично, неуправляемо или зле управлявано. Не се виждат вдъхващи надежда институционални, легални и легитимни инструменти за решаването им. Мисля, че читателят ще намери в книгата редица не съвсем обичайни отговори за някои от тези въпроси.

Второ, никога до сега не съм бил толкова сигурен, че обществото, в което живея, има нужда да преосмисли пътя по който се движи, преди да е станало непоправимо късно. Управляващите традиционно избягват да се занимават със сериозните за нацията въпроси, народът най-често не изгаря от желание да обсъжда и участва в решаването на тези въпроси, а елитите, доколкото ги има, мълчат или никой не ги слуша.

Страхувам се, че ние все повече загниваме като общество и държава, а това заплашва бъдещето ни повече, отколкото си мислят мнозинството българи днес. Нещо трябва да ни накара да се замислим, уплашим и евентуално, събудим. Защото, ако не го сторим, бъдещето ни е застрашено.

Трето, човешкото познание в сферите на икономиката, социологията и политиката се намира в явен застой. Няма нови значими идеи, чопли се на плитко, конюнктурно, „дизайнерски“, инструментално-технологично, поръчково. Догматиката се е настанила
удобно в университети, изследователски центрове, в политиката и медиите. Тя е враждебна е към всеки свеж полъх на идеи и тъпче на едно място.

Напълно съм уверен, че в книгата се съдържат важни и продуктивни концептуални новости. И накрая, най-вероятно тази книга е последния ми публичен текст. Защото вече казах почти всичко, което имах за казване, с видимо нулев от всяка гледна точка резултат.

А това, сигурно разбирате, има унищожителни за мотивацията на писане и най-вече за публикуване, последствия. Енергията заглъхва по биологически причини и похабяването на остатъците от нея за безполезни от социална гледна точка неща, ми изглежда все по-безразсъдно деяние.

Всичко, което става или пък не става, се дължи на човешкия избор, направен при някакви ограничаващи условия – някога, днес, утре. Станалото вече е непоправимо (взетите някога решения са изпълнени), но са поправими техните последици (никой не може да ни попречи да вземем днес своите нови решения).
Както и на тези след нас.

Заключението ми е: управляемостта се загубва на всички нива и мащаби – неподходящи хора вземат погрешни решения, за което те не отговарят, но сметката се плаща от всички останали. Човешкият избор в индивидуален и колективен план става все по-ирационален, прикрит и безотговорен. Натрупват се отрицателните ефекти от лошото управление навсякъде, а лечението на
бедствието, което сами си причиняваме, става много трудно постижимо.

Моята оценка за т.нар. „преход“ от социализъм към… (не съм сигурен към какво точно!) в България от 1989 г. до ден днешен, е с една дума – несъмнен провал. Провалът е едновременно икономически, социален, политически, културен, демографски и страхувам се вече, национално-исторически.

Въпреки преобладаващо есеистичната стилистика, аз си оставам верен на духа на фактите и на техния хладнокръвен, а не угоден някому анализ. Някои икономисти например, сравняват състоянието у нас днес с това преди 1990 г. и твърдят в захлас – развиваме се и то към все по-добро. Забравят обаче да проследят къде бяхме преди в сравнителен контекст- на Балканите, сред бившите соцстрани, сега членки на ЕС и къде сме днес, а също и каква е самооценката хората за динамиката в статуса
им.

Всяка национална общност в хода на своето историческо развитие обичайно преживява както щастливи, така и нещастни моменти. Особено сигурно е това за най-старите държави, сред които е и България. Има обаче възлови в исторически план ситуации, когато от избора „накъде“ зависи дали ще я има в бъдеще една страна или няма да я бъде.

Знаят се не малко „изчезнали“ през времето цели цивилизации, а и безброй по-малки общности. Мястото ни в утрешния свят не ми изглежда никак сигурно, а какво ще се случи зависи от всички нас…“