Съединени европейски щати няма. А може ли да има

Роден от пепелта на Втората световна война и пораснал бързо по време на „Трийсетте славни години“ на икономическо развитие след конфликта. Узрял, разширил се и сдобил се със своя валута и солидна доза уважение след това. До началото на XXI век общността е чествана като велик символ на международното сътрудничество. Но 2015-а може да се запомни като годината, в която институциите на Европейския съюз започнаха да се провалят – когато светът и дори самите европейци започнаха да смятат тялото за слабо и некомпетентно. Един анализ на носителя на „Пулицър“ Ан Епълбаум* за Foreign Policy.

Още по темата:

По ирония на съдбата ЕС стана жертва на собствения си успех. Основополагащите цели на европейския проект бяха да донесе мир на опустошения от войни континент, да създаде общ пазар и отново да обедини Изтока и Запада.

До началото на 90-те тези цели бяха постигнати. Но половин век мир и благоденствие създадоха самодоволство. Европа стана толкова стабилна, че реши, че няма нужда от каквато и да е външна политика или отбранителна стратегия, че ще игнорира – или поеме, цената на финансовите грешки на безотговорните си членове и че не бива да се притеснява за неработещите държави на юг и изток.

Тези решения доведоха, пряко или непряко, до някои от най-забележителните новини на 2015 г.: икономическата и политическа криза в Гърция, най-голямата бежанска криза от 70 години насам, намесата на Русия в Сирия, гражданската война в Сирия, и, разбира се, терористичните нападения, вдъхновени от Сирия.

Като причина за проблемите на ЕС често се изтъква, както се изрази навремето Маргарет Тачър, „лекомислените“ амбиции да е Съединени европейски щати. Тази година обаче стана ясно, че повечето провали се дължат на отказа на страните от ЕС да разпределят ресурси и да споделят суверенитет – да се държат като истински съюз или поне група държави с общи икономически и отбранителни интереси.

Кризата с еврото можеше да бъде избегната, ако членовете на общата валута бяха решили да изискат координация на фискалните и банковите политики, преди да позволят приема на нова страна. Еврозоната щеше да има много по-малко членове, но Гърция щеше да избегне фалит, а Испания, Португалия и Италия също щяха да са в по-добро състояние.

Също така Европа можеше да помогне за спиране на бежанската криза, ако лидерите ѝ бяха решили – може би при въвеждането на Шенгенското споразумение – да подсилят по-слабите граници, да патрулират в Средиземноморието постоянно и убедително.

Наред с това да наложат ясни споделени правила за даване на политическо убежище, които да са достатъчно стриктни, за да отказват хората, които не отговарят на условията, от опасните пътувания. Вместо това страните-членки като цяло бяха оставени да се справят със собствени сили, а непоносимата тежест в крайна сметка падна върху Италия, Гърция и отскоро Унгария.

Разбира се, бежанците изобщо нямаше да се налага да заливат Европа, ако ЕС наистина беше решил по-рано да поощрява политическите промени в Либия след революцията, и в Сирия преди конфликта.

Това обаче беше невъзможно, защото Европа не разполага със средства, за да оказва влияние. На теория тя има своята Европейска служба за външа дейност (EEAS/ЕСВД), едно „външно министерство“ с дипломати и посолства. На практика, работата на външния министър на ЕС на два пъти беше възложена на хора с никаква международна репутация или опит, които като цяло бяха игнорирани.

(Британката – баронеса Катрин Аштън, беше първата, която стана Върховен представител на ЕС по външната политика и сигурността – позиция, определена с Лисабонския договор. Настоящият е Федерика Могерини, бивш външен министър на Италия. И двете спечелиха поста на база договорки между „левите“ и „десните“, а не, че са добри дипломати. Б.р. )

ЕС имаше и някои успехи, като военноморската операция, сложила край на пиратството край бреговете на Сомалия, която така и не стана публична. Но през повечето време ЕС изчакваше, докато стане твърде късно, за да действа. Едва когато войната в Сирия дойде в Париж, французите осъзнаха, че Близкият изток не е толкова далчее, колкото са смятали.

Преди 20 години, когато Великобритания и Франция все още имаха истински външнополитически амбиции – и истински армии – липсата на форум, който да взема решенията, имаше по-малко значение. Във времена на кризи по-големите страни могат да действат заедно, или със САЩ, ако ЕС не се реши да предприеме действия.

Но сега Франция има най-слабия президент от дълго време насам, а Великобритания се е съсредоточила върху вътрешните си проблеми. В същото време, като безспорен икономически лидер на континента, по обясними исторически причини за Германия е трудно да говори гръмко или твърдо за, макар и намек, за политика на сигурност.

Резултатът е политически вакуум в Европа – такъв, който Русия, дълго отхвърляна като фактор за континента, сега нетърпеливо иска да запълни. Такъв очевидно е случаят в Сирия, където – заради липсата на всякаква съгласувана стратегия на Запада, Путин реши да защити президента Башар ал-Асад.

В Украйна Кремъл насърчава антиевропейска пропаганда и използва военни и икономически средства, за да дестабилизира правителството. В рамките на ЕС Кремъл използва пари и медии в подкрепа на евроскептични идеи или партии, като подкрепя финансово крайнодесните („Йоббик“ в Унгария, Националния фронт на Льо Пен във Франция) и морално крайната левица (СИРИЗА в Гърция). И все още няма солиден широкомащабен отговор на континента спрямо тази намеса.

Цялото това мълчание и бездействие е странно, защото, докато нито една европейска държава вече не се брои за първостепенна международна сила, ЕС като цяло е най-голямата и богата икономика в света – истински партньор за САЩ и Китай.

Ако европейските лидери искат да спечелят от този факт, да обърнат бедствията от 2015 г., да упражнят истинско влияние, и да си върнат уважението на собствените си граждани, те трябва да подсилят институциите си и да насърчат ценностите си при най-близките си съседи. Всъщност, ако ЕС иска да запази мира и благоденствието, на които се радваше толкова дълго, трябва да стане далеч по-амбициозен съюз – както у дома, така и в чужбина.

*Ан Епълбаум е автор на наградената с „Пулицър“ книга Гулаг: История и директор на Transitions Forum към института Legatum. Освен това тя е колумнист за Washington Post и Slate. Текстът е част от поредицата Global Thinkers на Foreign Policy, а преводът е дело на Ureport.bg.